***
Когато видях Радостин първия път в дома за сираци по някаква причина реших, че е различен от останалите деца. Може би за това, че стоеше в страни, мълчеше и не привличаше внимание върху себе си. Може би с това привлече моето внимание. Отидох при него и го заговорих, попитах го как се казва. Отговори ми, гледайки към земята. Казах му моето име, задавах му други въпроси и постепенно той се отпусна. След 30-ина минути бяхме приятели. И така започна всичко.   Посещавах го често в дома за деца лишени от родителска грижа в с. Тотлебен, водех там приятели-ученици, които занимаваха децата за няколко часа – игрички разни, извеждахме ги от Дома, организирахме им екскурзии. Радостин беше постоянно до мен. И ако не ме държеше за ръката, задължително се държеше за дрехите ми. Аз се чувствах добре, когато беше близо до мен, той също. Есента на 2004 г. се върнах отново в София. По-рядко ходех при Радостин, все пак разстоянието от София до Тотлебен е десетина пъти колкото разстоянието от Плевен (където живях и работих известно време) до Тотлебен. Случваше се средно1-2 пъти в месеца. Стигаше само да ми звънне по телефона и да каже „айде идвай вече, забрави ме направо”, за да хвана първия автобус за Плевен и от там за Тотлебен.   Разказваше ми за себе си, за семейството си, за това как не може да бъде вписан в регистъра за осиновяване, защото баща му все още има родителски права и за това как едно испанско семейство много иска да го осинови. Разказваше ми за това, как се чувства в дома, показваше ми белези от рани, които е получил я от „падане по стълбите”, я в „часа по физическо”. Аз му разказвах за моето семейство, за страните в които съм ходил; говорехме си за коли, за музика.   Наближаваше Нова година. Всъщност беше 26-ми декември. Радостин ми се обади и ми каза „Митко, искам да ме вземеш у вас за Нова година! Тука половината деца ги взеха!” Беше ми трудно да реша дали да го направя, защото това означаваше да прекараме заедно празниците, да се сближим още повече, да го заобичат майка ми, баща ми и брат ми, той да заобича тях и след това да го върна отново там, където светът е затворен между 2 пресечки и няколко възпитатели. Говорих с нашите. По същите причини ми казаха, че е по-добре да не го правя. Радостин се обади пак и ме попита кога ще отида да го взема. Казах му, че аз ще му се обадя. След 10-ина минути втренчено гледане в телефона набрах мобилния телефон на директорката на Дома. Жената ме познаваше отдавна и нямаше нищо против детето да прекара празниците с мен. Оказа се, обаче, че не е толкова лесно и не става толкова бързо. Процедурата не е дълга, но в зависимост от желанието на социалните работници може да се проточи няколко седмици. В случая имах 2 дни. Директорката ми каза, че трябва да получи писмо от отдел „Закрила на детето” в моята община, които трябва да дойдат на посещение у нас, след което да изготвят становище за това дали е разумно детето да идва у нас или не. На 26-ти подадох там някакви документи. Същия ден си извадих бележка и от психодиспансера, че не се водя на отчет. На 27-ми дойдоха две дами от Закрила на детето. Пихме чай, говорихме си. Казаха ми, че на другия ден следобед всичко ще е готово и ще мога да отида да го взема. На другия ден следобед (28-ми) нищо не беше готово, защото те не бяха си написали доклада – имали много работа, юриста им го нямало, директорката им не знам си къде била... Ехо, дами, осъзнайте се! Не ми казвайте, че имате масово случаи като моя, защото няма да повярвам. А и както се оказа в последствие, на територията на нашата община моят случай е бил единствен. На 29-ти по обяд ситуацията беше идентична. Но според думите им, те, двете експертки не били виновни. Вина имала директорката, по някаква причина. Попитах ги дали ще помогне, ако дойда и говоря лично с директорката на отдела. На което получих следния отговор: „Знаете ли, най-добре елате към 16.00 часа, до тогава ние ще оправим нещата”. (Хмм, ако бях попитал за директорката по-рано, дали пък нямаше по-рано да станат нещата?). В 16.00 ч. бях там, документите бяха готови, подписани разписани... Но пък вече беше късно д се юрвам с автобуси към Тотлебен. Защото, ако успеех да стигна, нямаше да има с какво да се върна.   На 30-ти сутринта отидох до Плевен, от там до Тотлебен. Радостин беше седнал в столовата до един прозорец от към пътя и ме чакаше. Беше си приготвил и дрехи в една найлонова торбичка. Разменихме си няколко думи с директорката, пожелахме си весели празници, Радко ме хвана за ръката и тръгнахме... А погледите на останалите деца... ужасно... Как исках да ги взема всичките... и да не ги връщам никога.   Няма да разказвам, за това как прекарахме няколко дни заедно. Няма да разказвам за това как Ради стана по-близък с майка ми, отколкото беше с мен – пазаруваха, наготвиха новогодишни манджи. А даже... той понеже малко свири на акордеон, а вкъщи има един детски, докато майчето се въртеше около печката той се въртеше около нея и й свиреше някакви мелодийки... Няма да разказвам за студената привързаност на баща ми, нито за младежката привързаност на брат ми, който се прибираше всеки ден с някакъв подарък за Радостин. А пък Радостин си прегръщаше подаръците и не ги оставяше даже като си ляга. И т.н. и т.н. И на всички разказваше за испанското семейство, които от време на време идват, за да го видят и да прекарат известно време заедно, за трудностите пред осиновяването му, за живота си в дома.   Раздялата беше ужасна, но всички бяхме подготвени за това и се държахме мъжки. Освен това, аз не спрях да пътувам до Тотлебен. И така до миналия вторник. С гаджето си правехме около българско пътешествие, когато се озовахме в Плевен. И разбира се, отидохме до Тотлебен. Радостин ме прегърна и се заговорихме... Попитах го какво става с испанците, а ой ми отговори: „На 30-ти август сутринта заминавам”. Зарадвах се, наистина, много се зарадвах! Защото момче от ромски произход на 15 години да намери осиновители си е чист късмет! В повечето случаи, ако детето е над 3-4 годишно изобщо няма шанс. Но Радостин явно е имал. Но ми стана и тъжно. И на него му стана тъжно. Каза, че ще дойде в София още в неделя (27-ми) и ще ми се обади, за да ме запознае с майка си и баща си, които вече бяха уредили всички формалности – документация, паспорти, билети и т.н. Сменили са му и името. От Радостин Радославов е станал Игор Билбао. Те му предложили да си смени името, той се съгласил, дали му един списък с имена и Радо си харесал името Игор.   В неделя не се обади. Не се обади в понеделник. Не се обади във вторник. В сряда, около 9 сутринта телефона ми звънна. Гаджето ми каза да пусна БТВ. Даваха Радостин и разказваха за щастливата му история. Радостин не се обади и в сряда.   Днес е четвъртък, 10.50 ч. Радостин отдавна е в самолета, все по-близо до Билбао, градът на новото си семейство. Семейство, за което мечтаеше няколко години, в страна, която ще превърне в своя родина.   Миналия вторник, докато си говорехме, Радостин каза: „Аз няма да плача като си тръгна от България”. Но се надявам, че ще я помни и ще се връща... и ще бъде достатъчно само да ми звънне по телефона, за да отида при него. Където и да е.   Късмет, Ради! Бъди щастлив, Игор!

Линк

Пожелавам му много късмет и щасте:)

Kasmet,savpadenie-ti haresvash tolko mnogo Ispania i toi sega otiva tam. Radvam se za sbadnatata mu mechta,a oshte poveche che se izmakna ot onazi ne tolko priatna i dobra za nego sreda- sega se nadqvam da e dalech ot vsqkakvi beli,loshi navici i t.n.

az sam radostin ot totleben i igor ot bilbao.. mnnogo vi blagodarq za vsi4ko.. mitko iskam da se svarja sas tebe no neznam kak .. mnogo raboti imam da tikaja.. ot 2004 ti pomnq telefonite no ve4e negi imash moiat telefon ti go napisah vav li4no saobshtenie.. mnogo se radvam 4e te otkrih...