Вероятно политическите анализатори отдавна са разчепкали темата. Аз се включвам на малко по-късен етап, без претенциите, че го правя качествено.

От 11 месеца България е член на ЕС. Толкова много време, толкова години всички политици, силните на деня, правиха всичко възможно, работиха и показваха страната навън по възможно най-добрия начин с една едничка цел - пълноправно членство на България в Европейския съюз. Не бяха преговори, не беше чудо. Аз по някаква причина се вълнувах. Може би защото изкарах няколко месеца стаж в Европейската комисия и знам колко тежко и тромави върви всичко там, може би защото исках България да стане част от ЕС и да бъде призната за равностойна страна, а може би и защото ми беше кофти, когато за страните не-членки (в т.ч. и България) се говореше като за second hand зони. Вълнувах се, когато представяха докладите за напредъка на България пред полупразната зала на Европарламента и се ядосвах на евродепутатите, които не бяха дошли на заседанието. Ядосвах се на това, че Джефри ван Орден беше дошъл по дънки и пуловер, а не с костюм и вратовръзка.

В крайна сметка обаче, това нямаше кой знае какво значение, след като доклада е положителен, след като на първи януари България стана една от 27-те страни, които са част от договора, икономическото и социално обединение, наречено Европейски съюз.

До тук добре. Усилията на сини и червени, жълти, зелени, пъстри, шарени, безцветни, сиви, мътни и черни политически партии се увенчаха с успех. Защото дори и да не си го признават, те имаха обща цел. Видя се, че общата цел и взаимната компромисност дават резултати. Положителни.

А сега? Коя е следващата обща цел? Има ли изобщо такава? Какво следва сега? Означава ли, че липсата на обща цел ще лиши партиите и политическите играчи от ЕС-чувствителност? Усвояването на средствата от ЕС обща цел ли е? Или е обща цел в личен интерес?

Интересно ми е, наистина. Моля някой по-просветен да ме просветне и мен! Благодаря!